Четири сезона

Извъртат се дните и ето,
че пролетта отново при нас дойде.
Разкъса диво небесата черни
и Слънцето усмихна се навред.
От своя южен дом завърнаха се птиците
и с песни поздравиха появилите се цветове,
живот пъстър зароди се, тъй изпълнен с красота,
ах как прекрасен е светът нов.
За този дар обаче оказах се неготов,
в гърдите още свила се зима,
царящ там студ – невъобразим, суров.
До ледените късове не достигнаха топлите лъчи,
засенчени от мъка те бяха,
погасени от пролетите сълзи.
Дори парещото лято скръбта и тъмнината не сломи,
проливните му дъждове и бури,
в мен те бушуваха сами.
Отиде си мълчаливо някак есента.
С пожълтелите в дърветата листа
се ронеха и късчета от моята душа.
Неусетно заприиждаха мразовити ветрове,
заглъхна и веселия птичи глас.
Останала пуста и гола земята,
сега своя бял кожух облече тя.
Снежинки кристални обгърнаха всичко наред.
Покриха и сърцето веч изгаснало,
дали от студ прорязано,
дали от обич несподелена разпокъсано на две.
Отново зима е, но нима сетих нявга азе топлина?
До теб да бъда, така остана,
неогряна вечно една мечта ...
Така минават години, менят се сезоните,
времето не спира своя ход,
но ще носят те със себе си винаги
белега на невъзможната наша любов.