Някъде към края на лятото, в нощ гореща,
сред хаоса на бурната тълпа - една необикновена среща.
Поглед плах, закачлива усмивка, силуетът на една жена -
само нея той видя измежду десетките такива.
Решен да действа, рядко би посмял, чаша уиски за подкрепа,
неловко разпилени думи и ето, че в очите ѝ потъна цял...
Така започна всичко, мина се време, малки букви
върху шарен дребничък екран разказваха за тебе.
Подари ми вечер, бяхме двама, "открих те" мислех си -
не, не е измама. Копнеж внезапен тъй се зароди и нека
да не ровим в миналото, а напред заедно сега вървим.
Пред теб застанах гордо, повярвал силно в нас,
ти прие ме, шепота в целувка скрихме и вече бях погубен аз.
Часове и дни се ронеха като есенни листа,
жаркото лято от теб неусетно изчезна и нахлу в мен зимата.
Защо и как се случи така и не разбрах,
мисли реещи се в хиляди посоки и пак едничка самота.
От мен отдръпна се, не каза нищо и ме остави,
"глупак си, братко" рекох си, "ще я забравиш".
Казват времето мехлем е за всички рани,
но мястото остава уязвимо и трудно веч се брани.
И така с птиците от юг завърна се и тя,
видимо преродена след студа суров.
Пролетните цветове навън трепетите върнаха
и донесоха надежда за любов.
Допускаш ме до теб за миг, а после пак те няма -
дежа ву, хлапако, нима очакваше промяна?!
Твърдиш отново, че ти до мен си
и само сивият ден застава между нас,
но не това, а цяла пропаст дели ни,
знаем го и ти, и аз.
Готов да скоча бях непоколебим
за онзи огън в гърдите да се боря,
кажи само, че отсреща ще ме чакаш ти,
светът ще преобърна при теб пак да дойда.
Не исках много, разбери, но приказките кратки
не достигат, в безсънните нощи образа ти пазя
вместо ласките ти да ме приспиват.
Така отекват в тишината викове далечни,
кой греши не зная, край ли е това и въобще
има ли повод за раздяла.
Казваш ти "така решил си, той отново бяга",
но не ме е страх, а разкъсан полудявам,
точка слагам или запетая?
Навярно тръгва всеки сам по своя път,
подвизите и мечтите ще захвърля в
мрачния прашасал кът.
Ще оставя там и тези редове бездарни,
поетите те винаги остават неразбрани.
Несполучил опит за шедьовър, кой ли е подред,
тъгата ще отмине, драги, а този спомен, мила,
е за теб.
сред хаоса на бурната тълпа - една необикновена среща.
Поглед плах, закачлива усмивка, силуетът на една жена -
само нея той видя измежду десетките такива.
Решен да действа, рядко би посмял, чаша уиски за подкрепа,
неловко разпилени думи и ето, че в очите ѝ потъна цял...
Така започна всичко, мина се време, малки букви
върху шарен дребничък екран разказваха за тебе.
Подари ми вечер, бяхме двама, "открих те" мислех си -
не, не е измама. Копнеж внезапен тъй се зароди и нека
да не ровим в миналото, а напред заедно сега вървим.
Пред теб застанах гордо, повярвал силно в нас,
ти прие ме, шепота в целувка скрихме и вече бях погубен аз.
Часове и дни се ронеха като есенни листа,
жаркото лято от теб неусетно изчезна и нахлу в мен зимата.
Защо и как се случи така и не разбрах,
мисли реещи се в хиляди посоки и пак едничка самота.
От мен отдръпна се, не каза нищо и ме остави,
"глупак си, братко" рекох си, "ще я забравиш".
Казват времето мехлем е за всички рани,
но мястото остава уязвимо и трудно веч се брани.
И така с птиците от юг завърна се и тя,
видимо преродена след студа суров.
Пролетните цветове навън трепетите върнаха
и донесоха надежда за любов.
Допускаш ме до теб за миг, а после пак те няма -
дежа ву, хлапако, нима очакваше промяна?!
Твърдиш отново, че ти до мен си
и само сивият ден застава между нас,
но не това, а цяла пропаст дели ни,
знаем го и ти, и аз.
Готов да скоча бях непоколебим
за онзи огън в гърдите да се боря,
кажи само, че отсреща ще ме чакаш ти,
светът ще преобърна при теб пак да дойда.
Не исках много, разбери, но приказките кратки
не достигат, в безсънните нощи образа ти пазя
вместо ласките ти да ме приспиват.
Така отекват в тишината викове далечни,
кой греши не зная, край ли е това и въобще
има ли повод за раздяла.
Казваш ти "така решил си, той отново бяга",
но не ме е страх, а разкъсан полудявам,
точка слагам или запетая?
Навярно тръгва всеки сам по своя път,
подвизите и мечтите ще захвърля в
мрачния прашасал кът.
Ще оставя там и тези редове бездарни,
поетите те винаги остават неразбрани.
Несполучил опит за шедьовър, кой ли е подред,
тъгата ще отмине, драги, а този спомен, мила,
е за теб.
